Прекарване на времето. Стихове

Виктория Лекова се ражда през 1986-а, но умира много пъти след това. Печели литературните конкурси "Биньо Иванов", "Христо Фотев" и други незначителни неща, и с парите си купува книги и храна. Не спечелва "Гонкур", нито "Хердер" и не заминава никъде повече. Напротив, връща се от Нанси, Франция където завършва "Академия на Отчаянието" и отваря "Павилион на Смущението" в центъра на сърцето си. Твърде трудно ѝ е да завърши романа си "Умората на отшелника" предвид неговото естество, но ежедневно публикува монографията "В навечерието на бесовете". Изтегля от обръщение единствената си стихосбирка "Вариации на нулата" и я погребва в кашон над гардероба в спалнята. Не умее да завързва приятелства. През целия си живот развързва себе си от другите. Из стихосбирката На един приятел не знам посмъртно или не вече се съмнявам във всичко онова за сравнението на човека с тръстика, онова дето есеистите преписват един от друг - не е вярно. има нещо привидно монотонно в нея красивите полюшвания и точността звучи ми сякаш не принадлежи звучи опасно човек да се предаде на спокойствието и привидните ходове като тръстиката която винаги е бездомна но закриляна от небето онова предателство което хармонията и настроенията в светли тонове не носят изпратената от слабост в забвение тревожност прашасалата непредвидимост или неподправеният страх от неизвестното все неща без които не можем но евтината метафора не ни забранява виж тръстиковото движение и безметежността в силата на допир как са красиви в любовната нощ утре ще падне дъжд и ще отвее и мислите и растенията защото така трябва!