Спомен за моите тъжни проститутки

Сексът е утехата на човек, когато не му достига любов. Това заглавие също е извадено от романа, представен с хубавата обложка по-горе. То е реплика на главния герой, мъж на 90 години, 70 от които, по груби сметки според повествованието, е бил журналист и музикален критик в един от местните градски вестници и продължава да бъде такъв и в момента, който трябва да е някъде около 1960-а, плюс-минус някоя година. Ето и първото изречение от книгата: "В годината, в която ставах на деветдесет, ми се прииска да си подаря една нощ на луда любов с девствено момиче." Началото, погледнато буквално, е доста подвеждащо, защото нататък всъщност не става дума за това или поне не главно за това. Момиче се намира по спешност, и младо, и девствено. Намира го старата приятелка на разказвача, Роса Кабаркас, стара и в буквалния смисъл и собственичка на таен публичен дом, който обслужва всички мъже с що-годе по-високо обществено положение в града. Нататък романът е наполовина разказ за тази последна любовна история от живота на главния герой, наполовина връщания към разнообразния му сексуален живот, наполовина анализ на любовта per se, наполовина анализ на старостта, наполовина анализ на щастието, наполовина криминален роман и още няколко половини (които станаха доста повече от две, но при Гарсия Маркес човек никога не знае предварително). И все пак "Спомен за моите тъжни проститутки" е един хубав роман за чистата любов. Този роман е значителен с няколко неща. Първо, това е последната книга на автора въобще (и непубликувана на български език досега). Но тя не е просто последна, а и по особен начин затваря творческия път на своя автор, много вероятно - съвсем съзнателно и целенасочено, защото друга след нея няма. Ала има и още един, символен момент, който се вижда при едно по-внимателно вглеждане. Това са думите "сто години". С романа "Сто години самота" започва големият възход на Гарсия Маркес като един от най-значителните световни автори. Ала това са и последните две думи от последната му книга, тази. Те също са "сто години". Така погледнато, нещата звучат едновременно малко тъжно, красиво и съвсем спокойно. Нещо като: "Е, направих каквото можах, беше ми много приятно, довиждане." И второ, този роман също е експериментален в стилово отношение, каквито по един или друг начин са и повечето от останалите книги на Гарсия Маркес. Романът "Есента на патриарха" например се състои от 5 части, които представляват 5 изречения по 70-80 страници всяко. Работата обаче е, че при големия майстор на стила текстът винаги стои стабилно, чете се с лекота и е съвсем ясен. Така е и в този случай.